С мечти към България

Автор: Велко Барбиери •

Foto: Nacional.hr

Когато от прозореца на самолета видите върховете на Витоша, а от другата страна – силуетите на височините и стръмнините на Стара планина, през есента червени, а през зимата покрити със сняг – както аз ги видях,  когато миналата и тази година посетих България – а между тях голямата котловина, в която се гуши София, обвита в лека мъгла, парадоксално, без много проучвания, в един миг, можете да разберете духовния манталитет на България. А когато кацнете, и на аерогарата ви посрещне приятел, като човека и писателя от европейска класа Емил Андреев, така усмихнат, издължен и силен, започвате бързо да откривате приликите, които отразяват значимостта и характера на българите, неотделими от своята често противоречива страна, манталитета, културата и историята.

Никъде като в България не може така да ви изненада тази директна отвореност, която се изразява в скалистия, но все пак облагороден пейзаж на централна България и София, на равната Тракия в средата с древния елински Филипополис, днешния Пловдив. Струва ми се, че в средата на големия античен театър, покрит от снега, който сега белее на порфира на колонадата на запазената сцена още виждам последния поглед, който искри в очите на историка и поета Йордан Велчев. Истинският, за всички времена биограф на града, за който всеки български, но и всеки хърватски малчуган е мечтал като за възможна, но никога не оживяла обща столица на някога необузданите завоеватели славяни, българи, авари и хървати, и предходното ранно антично тракийско царство, от което при разкопки е открито най-красивото злато на стария свят. Земята, която по-нататък към Черно море се защитава отново от възвишения и хребети, от чиито лозя като от голям златен тракийски царски ритон тече на пясъчния бряг червен и тъмно рубинен силен Мавруд и се влива в морската шир с цвета на вино. В него се е къпало Първото българско царство, изчезнало от византийските удари в забравени лични и династични съдби, от които е текла огнена винена кръв.

Емил Андреев и Велко Барбиери (София)

А след това на север през проходите и ждрелата на Стара планина, до изваяните каскади на Търново, градът, създаден от историята и приказките, със своите Царевец и Трапезица, с дворците от Второто българско царство. И недалеко е още по-старият Траянов Никополис, в който се прокрадват сенките на последните римски императори, изправени върху руините на голямото царство. От единствените търновски крепостни стени, кули и църкви, заедно с победоносните римски императори, с разкошно облечените български монарси, но и в компанията на българските патриоти от периода на Освобождението на България от Османското владичество, ми маха един изключителен и сърдечен човек, издател на много книги, между които е и моят роман, бизнесмен и не знам какво още не, Нейко Генчев, а неговият кадифен и весел глас отеква през ждрелата на Янтра. И тук винена българска кръв, една река от бяло и златно вино, която лъкатуши между наносите на историята, усетила мощта на собствената кръв и силата на градусите си, които лъхат от записаните и незаписани хроники. Записаните помнят градусите на времето, незаписаните – вътрешната историческа митология на всеки отделен българин, защото няма друг народ с такива индивидуалисти и исконни личности, които свързва само здравата връзка на патриотизма и гордостта, докато всичко останало се слага на рулетка – според личната преценка и темпераментната мечта. Защото българите наистина мечтаят повече от другите народи.

Разбира се, след литературната вечер и няколко незабравими дни в Търново и околността, посещението на известните православни български манастири в Нейковия град, в който се влюбих от пръв поглед, се връщам назад в древната Сердика, Галериевата, Диоклециановата и преди всичко Константиновата София, Айя София, която за малко, вместо Константинопол, е могла да стане център на късноантичния свят. Там ме чакат жени. Елегантни и вдъхновени софиянки, европейки, които излъчват континентален космополизъм повече от мечтания историцизъм на тяхната страна и техните мъже – мечтатели и индивидуалисти. На първо място ме чакат две. Една истинска дама – Светла Славеева, интелектуалка и директорка на Народно читалище “Д-р Петър Берон”. Бяхме нейни гости с Ернест Фишер на литературна вечер през миналата есен в София. Без Светла и без председателя на Националната общност на българите в Хърватия Рашко Иванов тези мои преплетени спомени вероятно никога нямаше да ги има. Другата жена е Надежда Захариева, пламенна и винаги с енергичен и предприемчив дух, антологична поетеса и писателка. След тях от спомените изплува Иглика Трифонова, българска иглика, ранен пролетен цвят, журналистка и писателка с авантюристичен дух, чиито мечти точно като лазура в очите й  непрекъснато плуват към ледовете и снеговете на българската Антарктика. С нея посетих за втори път моето българско духовно убежище – средновековната Боянска църква, в чийто фрески и днес дълбоко потъвам като спътник в бурята на нарисуваната биография на св. Никола – един от защитниците на храма, в който като че ли времето е спряло и никога няма да бъде иначе. Четвъртата жена е Веси, презимето й не е и важно, предвид на това, че е омъжена за холандец. Гражданка на света, собственичка на ресторант и винотека срещу софийската Руска църква. И на края – Ксения Маркович. Тя не е българка. Ксения е хърватка, млада и самоуверена, преподавателка по литература и лектор по славистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Тя невидимо е бдяла над всяка наша стъпка в България. И нея, без да се усети, точно както и мъжа на Веси, е омагьосал българският мирис и вкус. Същият, който ми натрапи метафората, че българските жени са, за разлика от своите мъже-мечтатели с винена кръв, като българската храна. Отворени за всички възможни влияния и традиции, облагородени с вътрешен духовен и гастрофизически дар да обединяват влиянието на неолита, античността и византийския ек, на реалния живот и древната кухня, на османските и азиатските мириси от софийските ханове и сараи, на гръцките и балканските вкусове – всички врящи в голям котел, в който възвира тяхната изфинена душа подправена с шарена сол, чийто мирис, като мириса на българската плът, все още мами ноздрите ми. Затова българската кухня, точно като българските жени, е изключителна и единствена, различна от място до място. Тя е обединяваща женска сила, която се съпротивлява, но и дава подсъзнателна мощ на българските мъже – фантасти, винаги склонни към индивидуализъм.

С българските жени и мъже, всичките до един днес мои близки приятели, особено Емил, Нейко, Светла, Надежда, Иглика, Ксения и Веси, пих върховни български вина, ядох неповторима храна, която доплуваше на моята маса в блюда и чинии, приличащи на надути корабни платна, вдъхновени от стиховете “Тракийски ветрове” на най-голямата съвременна хърватска поетеса Весна Парун. Именно на нея в най-тежките времена на съветската власт България е била втора родина. С моите български приятели делих радостта си на промоцията на българското издание на моя роман „Епитафия на императорския сладокусник” в голямата софийска книжарница „Хеликон” пред близо четиристотин истински почитатели на литературата, което за хърватската естрадизирана литературна сцена е почти немислимо. С тях потъвах в мечтите на българския мъж, седящ ежедневно в някой от изпълнените с темперамент традиционни български ресторанти и кръчми – от „Чеверметата“ до „Кара Иван“, да не изреждам останалите, засипан с гостолюбие, което те кара да се срамуваш, защото те раздира чувството, че на тези хора ще останеш завинаги длъжен.

По-специално в една кръчма. В онази софийската, „Под липите”, култно и митично убежище на моя любим писател от детинство – истинския мечтател и магьосник Елин Пелин. И той би седнал на моята маса, заедно с моя връстник, изскочил от кориците на книгата. Отнякъде се примъкна Дявола и тихо ми прошепна сякаш аз съм точно Ян Бибиян. – „Слушай ме внимателно, ти не си българин, но си започнал да сънуваш българската си мечта. Ела с мен. Ще ти покажа още много чудеса тук.“ И вече бях станал, когато ме спряха камбаните на софийските църкви и изображенията от иконите на Св. Георги и Св. Михаил в криптата на храм „Александър Невски”, които убиват змейове и дяволи. Тогава се обади и онази на Света София. – “Стой, казваха камбаните, стой, ти вярваш в святото, а той все пак е истински дявол – малък, миловиден, понякога слаб и драг, но все пак Дявол.“ Вместо мен отговори ехото от малката Боянска църква и аз не тръгнах с Бибияновия дявол, а се измъкнах назад в открито море, плувайки на венецианската ладия на св. Никола – на път към моите родни адриатически и далматински брегове, продължавайки да сънувам. Зад кърмата остана само тясна бразда, пенеща се като тракийски Мавруд, превръщаща съня в реалност и миналото в настояще.

Превод: Диана Гласнова