1802_Zname-1

115 ГОДИНИ ОТ ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

 

 

Ilinden - proclamationПреди 115 години българите от Македония и Тракия се вдигат на въстание за своето национално освобождение. Защо се стига дотам, защо това въстание продължава да ни вълнува, да бъде живо както в България, така и в днешната Република Македония?

Преди всичко нека си спомним, че след Руско-турската война и решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. нашата държава се възстанови в лицето на Княжество България, но огромни територии на юг и югозапад, населени предимно с българи, останаха под османска власт. През следващите десетилетия жителите на Македония и Одринска Тракия напредват духовно и просветно, организирани в лоното на Българската екзархия. Османската държава обаче дърпа обществото и стопанството назад и не допуска политическа и социална свобода. Младите поколения са нетърпеливи и първо в Солун, а после и в други македонски и тракийски градове, основават революционна организация – Тайната македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), известна ни повече с по-късното си име Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Тя поставя пред себе си голямата задача – политическото освобождение на областите Македония и Одринска Тракия, а официалната цел е формулирана с техния провъзгласен, но неприложен международно-правен статут: „придобиване на пълна политическа автономия на Македония и Одринско“ (по силата на чл. 23 от Берлинския договор). Тайната македоно-одринска революционна организация подготвя и вдига въстанието.

Ilinden 2

Както 27 години по-рано при Априлското въстание, революционерите през 1903 г. отново са разпределени в няколко отделни териториални окръга. Подобно на гюргевци от декември 1875 г., те се събират на конгрес в Солун през януари 1903 г. Подготовката пак е неравномерна и въстават масово и пълно само някои от окръзите. Най-мащабно и продължително е въстанието в Битолски революционен окръг (цяла Югозападна Македония). Подготвителният окръжен конгрес е проведен от 17 до 22 април 1903 г. в македонското Оборище – село Смилево, разположено в планините североизточно от Битоля. Там се избира и Главният щаб на въстанието за Битолски окръг, в който влизат Даме Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев.

За разлика от оригиналното Оборище, никой от делегатите в Смилево не издава решението на османската власт. Въстанието в Битолски революционен окръг избухва в определения от Главния щаб ден – Илинден, 20 юли 1903 г. (2 август по новия Григориански календар). Масово се надигат най-югозападните околии и по-малки райони от Македония – Костурско, Леринско (днес в Гърция), Преспанско, Ресенско, Охридско, Битолско, Мориовско, Демирхисарско, Крушевско, Кичевско (днес в Република Македония). Мъжкото селско население с пушки в ръка се влива в организираните чети и образува въстаническа армия от над десет хиляди души. Жените и децата в някои места остават по домовете си, но в много други бягат в специално укрепени горски лагери. Цялата вътрешност принадлежи на въстаниците седмици наред, а властта контролира само градовете и отделни други селища.

Най-мащабно и продължително е въстанието в крайния югозапад, в Костурско. Въстаниците начело с Васил Чекаларов разгромяват гарнизоните, превземат и управляват няколко седмици две малки влашки градчета – Клисура и Невеска. Едва в края на август османската армия окупира въстаналите огнища, но революционерите преминават в нови райони – на югозапад в посока Епир и Албания, а после и на североизток към Каймакчалан. Така поддържат огъня на въстанието чак до есента.

Със сходна масова интензивност, но по-кратко е въстанието в останалите битолски околии. Главният щаб действа в планините над Смилево. На 21 юли въстаниците превземат българо-влашкото градче Крушево и го държат около десет дни. Впоследствие това десетдневно градско управление е означено романтично-поетически като „Крушевска република“.

В другите революционни окръзи – Солунски, Струмишки и Скопски, има само отделни четнически действия, но до масово надигане не се стига. По-активен е Серски окръг (главно Пиринския край), където навлизат много чети, а след Кръстовден (14 септември) въстават отделни цели села от поречието на Места. Подобно на битолчани, повсеместно въстава още един революционен окръг – Одринският, и по-точно неговият северен Странджански район. След подготвителен конгрес в малкотърновската местност Петрова нива от края на юни пламъкът на бунта е запален на Преображение, 6 август. Въстаниците контролират цяла Странджа и превземат черноморските градчета Василико (днес Царево) и Ахтопол.

Независимо от смелостта и героизма силите са неравни: срещу около 25 хиляди въстаници се изправя около 350-хиляден османски аскер, който до есента потушава въстанието в пепелища и кръв. Над 200 села са опожарени, а около 25 хиляди души – прогонени.

Независимо от впечатляващия подем, въстанието не постига жадуваните резултати. Наистина, по онова време Македония и Одринска Тракия привличат вниманието на световната общественост и политика, така както в наши дни става със Сирия, Ирак или Афганистан. В крайна сметка обаче световната дипломация налага само палиативни, повърхностни реформи. Девет години по-късно българите със силите на Царство България и ВМОРО и в съюз с други балкански държави проведоха Балканската война, която доведе до частично освобождение на българските земи. Делото на илинденци, прображенци и кръстовденци остави дълбок и траен спомен сред по-сетнешните поколения, които се вдъхновят от този светъл пример.

Илинденското въстание не е само история, то е и настояще. През последните години, и особено това лято, за пореден път се подвига абсурдният за 1903 г. въпрос „Кои бяха въстаниците, македонци или българи?“ Отговорът е – и едното, и другото. През 1903 г. мнозинството въстанали бяха географски македонци или „одринци“ (тракийци), а народностно – българи. Да бъдеш македонец означаваше да бъдеш македонски българин. Другите единствени „македонци“ бяха само власите и гърците на юг.

Много и разнообразни са свидетелствата за българското самосъзнание на илинденци. Главният щаб пише до София: „Ний апелираме към Вас от името на роба българин…“ Задграничното представителство на ТМОРО декларира: „като нас българите страдат и власи, страдат и гърци, страдат и самите турци селяни“. Австро-унгарският консул в Битоля Август Крал докладва: „това [въстанието] е изблик на недоволството на цял един народ… Тук въстанието е почти общо… В тия области живеят над 250 хиляди българи, по-голямата част от които симпатизират на революцията и я подкрепят открито или тайно“. Най-сетне и самите османски власти са съвсем наясно кой се е разбунтувал срещу тях, към кого да се обърнат за ред и спокойствие: „за последен път се канят българите, които са се излъгали и напуснали огнищата, занятията си, да се приберат по домовете и селата си“.

През последните десетилетия заинтересовани среди използваха годишнината от въстанието, за да създават повече разделение, отколкото единение между България и Република Македония. Печалните последствия за благосъстоянието, стабилността и евроинтеграцията при управлението на ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски са добре известни. Едва в навечерието на Илинден през 2017 г. беше подписан договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между двете страни, който изтъква „общата история, която свързва двете държави и народите им“ и предвижда „съвместни чествания на общи събития и личности“.

На 2 август 2018 г. премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев съвместно почетоха Илинденско-Преображенското въстание с тържествен церемониал в Благоевград. Министър-председателят Заев впоследствие отново поясни: „Илинденското въстание е част от нашата заедничка история“.

115 години след въстанието можем само да очакваме по-нататъшно завръщане на автентичния дух на илинденци, преображенци и кръстовденци в обществата на България и Република Македония.

Наум КайчевСУ „Св. Климент Охридски“