Автор: Диана Гласнова •

Foto: Capital.bg

Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 в Лом. Завършил е английска филология. Работил е като учител, журналист, преводач и преподавател по английски език в Богословския факултет на Софийския университет. Автор е на сборниците с разкази “Ломски разкази” (1996), “Късен сецесион” (1998), “Островът на пияниците” (1999), на романите “Стъклената река” (2004; награда ВИК за 2005), “Проклятието на жабата” (2006) и на пиесите “Да убиеш премиер” (2004), “Иманяри”, “Бебето”. Негови текстове са превеждани на английски, полски и сръбски. Живее в София, но по-голямата част от годината прекарва в средногорската махала Равни рът.

Срещата в Загреб доказа, че сме на прав път

Махалата Равни път ли е Вашето убежище, наречено „Лунната долина”? И дали изборът да живеете далеч от големия град е носталгия по малката уличка, малкия квартал, малкия град?

Да. Времето, в което искам да работя пълноценно и да събирам по-добре спомените си, прекарвам там. Мястото е безлюдно, имам само един съсед, с който нямаме пряка видимост. Равни рът се намира в планината, на два километра от най-близкото селце. Не бих казал, че това място запълва носталгията ми по уютния и задушевен живот от шейсетте години на миналия век, когато хората бяха осезаемо по-добри и задружни. Тогава нямахме страх и си играехме до късно вечерта – волни като водите на Дунава, край който съм израснал. Е, времето не може да се върне, но от жалба по младост понякога се раждат хубави песни и текстове. Бил съм малък и по това време не съм усещал каква е цената на тая свобода. По-късно започнах да разбирам колко много са плащали възрастните, за да бъдат децата им щастливи. И в най-големия град има малки улички, махали и квартали, където растат малки човеци, които по-късно стават големи човеци, но завинаги ще носят спомена за красотата и невинността, когато са били невръстни. Хората са склонни да идеализират миналото и в това е чарът на битието ни, макар лошото дълго да се помни. А аз не искам да забравя родния ми град Лом, неговите миризми и ухания, вкусните ледени висулки през зимата, сладката вода на Дунава, есенните огньове и аромата на печени дюли. Всеки си има своя Лом и незабравимите мигове на щастие, когато е гледал звездите над родното си селище и е усещал безкрая в гърдите си; дишал е заедно с въздуха и песента на щурците, чувал е как расте тревата, виждал е как дърветата протягат ръце към слънцето. Да живееш далеч от големия град е по-скоро избор на сетивата и предизвикателство към вродения навик да настръхваш от самотата. Иска се особено мъжество и, разбира се, любов към привидно простите неща.

Днешното поколение не познава тази задушевна атмосфера. Колко и какво губи от това?

То знае най-добре, но всяко поколение си има своята задушевна атмосфера, която ние просто не усещаме. Често съдим по външните разлики, без да знаем какво точно е в душите на неговите представители. И аз не съм разбирал патриархалната любов на дядо ми, но чувствата са консервативно нещо – едва ли светлината на газената лампа е толкоз по-различна (освен от технологична гледна точка) за влюбения човек от екрана на лаптопа, особено когато той затваря очи, за да си представи образа на любимия. Младите днес са облагодетелствани повече – ползват “фейсбук”, “скайп” и пр. “революционни” новости, но сигурно и прекалената виртуалност им носи някаква задушевност от нов тип, която си има своята стойност. Не знам, трудно ми е да преценя, но все още предпочитам да залагам на чувствата, и вярвам, че днешните поколения също не могат лесно да се отърват от тях, колкото и различни да изглеждат на пръв поглед.

Скоро ще излезе последният Ви роман „Лудият Лука”. Бихте ли казали няколко думи за него?

Предпочитам книгата сама да говори за себе си. Ще спомена само, че романът е своеобразно пътешествие отвъд историята или онова, което остава извън нея, но което в някакъв смисъл я поражда – нашите страсти.

Докъде стигна снимането на филма по Вашия роман „Стъклена река”, който бе посрещнат с голям интерес от читателите? И очаквали ли сте той да се продаде в толкова голям за днешните условия тираж?

Филмът е готов и премиерата ще е през януари следващата година. Гледах го и мисля, че се е получил добър кино-разказ без неясни внушения и особени претенции. А дали ще има голям зрителски интерес – не мога да кажа със сигурност, но на мен ми се струва, че по-скоро ще има. И филмите, като всяко нещо на тоя свят, си имат съдба. Дано този филм има добра съдба! Иначе за какво да пишеш и да правиш кино, ако е за самото писане и правене на кино? Колкото до тиража на романа „Стъклената река” – не съм очаквал да е толкова голям. Явно е, че неволно съм докоснал пресечната точка на читателския интерес и това е дало резултат. Винаги когато пиша, искам на самия мен да ми е интересно, да изпитвам радост от това, което върша, без да се насилвам с неприсъщи за мислите и чувствата ми неща. Вероятно лекотата, добрите намерения и енергия, които човек влага в труда си, оказват влияние върху търсенето на продукта, който е произвел. Но и тук не искам да съм категоричен: правя каквото мога най-добре, пък да става каквото ще. Е, големите тиражи са за предпочитане.

На 30 ноември Вашето творчество бе представено в Загреб. Какви са Вашите впечатления от тази литературна среща, от публиката и града?

С една дума – чудесни! Вече имам приятели тук, а в това има смисъл. Надявам се контактите между Хърватия и България да се разширяват все повече. Тази среща доказа, че сме на прав път.