Интервю с поета Румен Леонидов
02.06.2010.
Автор: Диана Гласнова •

Foto: Bnr.bg
Румен Леонидов е роден на 17.05.1953 г. в София. Завършил е българска филология в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Работил е като редактор в много литературни издания, сред които: “Факел”, “Български месечник”, самиздатското “Глас”, “Литературен вестник” и др. Автор е на 8 стихосбирки: “Предупреждение” (1977), “И огънят си спомни за искрата” (1982), “Голям и малък” (1990), “Неточните размери на живота” (1995), “Сънят на продавача” (1997), “Край на митологията” (1997), “Класически парчета” (2000). Носител е на много отличия за поезия, сред които: “Сребърен плакет” за книгата “Голям и малък” (1995, Рим), първа награда от “Мелнишки вечери на поезията” (2008) и др. Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезия по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Македония, Полша, Словения. Превежда от руски и френски. Член на Сдружението на българските писатели.
Хърватската възхитителна добронамереност и емоционална щедрост ме направиха откровен
Типично ли е днес разделението между всички категории дейци на културата? Добро или лошо е това, че има поне по две организации на писателите, художниците и т.н.?
Писателите винаги са били поне два вида – посредствени и талантливи. Скромни таланти и щедро надарени от Бога. Не е възможно всички художници и писатели, например, да общуват като стада – това са индивидуални предпочитания. Разделението на писателите у нас стана по политически предпочитания, а трябва да настъпи по естетически. Аз не членувам никъде, макар да ме водят в Сдружението на Михаил Неделчев – отдавна не съм плащал членски внос, нито съм стъпвал на техни събрания. Моето писателско общество през последните години е съставено от Йордан Радичков, поетите Константин Павлов и Невена Стефанова, поета и драматурга Елин Рахнев, писателя и журналиста Живко Желев, художниците Слав Бакалов, Стефан Десподов, Донка Павлова, Иван Шишков… Цеховото разделение по профили и жанрове е тъпо, но върши работа при финансирането на идеи – у нас все още не може да се издържаш с писателски труд. Аз съм повече индивидуалност, отколкото индивидуалист, не ми се ще глупаци и бездарници да се родеят с мен. Това не е високомерие, а самозащитно самочувствие. И политическа независимост.
Вие сте председател на Съюза за национално достойнство „Гранит”. Какво е и има ли днешният глобализиран свят национално достойнство?
Не съм отдавна, много отдавна някакъв партиен секретар. Не съм членувал в никаква партия, освен в тази на Шекспир. Преди 6–7 години се подхлъзнах от безсилие, безработица и гняв и се озовах начело на патриотична организация, в чиято основа бе Съюзът на бившите командоси. Бях добре употребен и когато се усетих, заедно с група генерали от запаса, се отделихме от фалшивата патриотична пирамида, която се саморазпадна. Не съжалявам за случката – загубих време и пари, но спечелих знания и познания за политическата готварна. Сега всички политически движения са ми ясни като прочетен вестник. Дали днес в глобалното общество има национално достойнство, зависи от общата и интимната сила на отделния човек. Големите и мощни държави изместват националности, чувство и достойнство с имперски амбиции, апетити и алчности. В малки и бедни страни като България чувството за чест и достойнство се измерва само с далечното минало. Днешният човечец има нула самочувствие на родител, на българин, на европеец, на наследник на стара книжнина, култура, държавно величие и възраждане. Без национално осъзнат политически елит, свободомислеща интелигенция, интелигентно учителство, търсеща заблудените си чада църква, без преобладаващ позитивен психологически климат днешният българин няма как да се сдобие с национална свяст, чест и съвест. Той е нов тип циганин – живее ден за ден, за да оцелява. Епохата на глобализма е последният, за сега, стадий на най-новия вид империализъм. В империите човекът е винтче – всички се обличат еднакво, гледат едни и същи промиващи мозъците телевизии, плашат ги с едни и същи грипове и им пробутват антибиотици.
Ще издадете ли сборник „Гайтанени трели”? Заглавието е Ваша шега или израз на национално чувство?
Ще издам една песнопойка с моите нови стихове, които са силно повлияни от ритъма на народната песен. Въпреки че ме смятат за авангардист и рушител на канона, на традиционното поднасяне на текстовете, пиша само в рими, класически стих, защото днес хаосът и анархията бушуват в мозъците на околните. Пишех без препинателни знаци, без ред и почитания в ония години, когато властваше казарменият социализъм. А срещу него се зъбеше капитализмът с човешко лице. Днес и двете неща ги няма – има унификация и деградация на западния свят, чиито морал се оказа не по-малко фалшив от този на съветския болшевизъм. Ако не ми стигнат силите да сътворя цяла книга с лични песни, продиктувани от патоса на наследствената ми памет, ще пусна като финал няколко народни песни, чиито текстове са убийствени. И ще бъдат убийствени не само спрямо моите тестове в книгата, но и спрямо всички братя по перо и перодръжки, които си мислят, че са по-големи от хляба, че и от виното.
Как определяте термина „маниакално панславистко чувство”?
Българите говорят славянски език, но не са славяни. Всички напъни на Русия да сложи под своя калпак останалите славянски племена, са смешни и жалки. Не бива да се разчита само на сантимента при дружеските и деловите отношения. Защо българите не са славяни, а не говорят старобългарски език е интересен и важен въпрос, на който най-сетне историците дават правдив отговор. Който се интересува – да го намери, както се открива изворче, когато си много жаден и пожелателен.
Вашата стихосбирка „С върха на езика” е преведена на словенски език, Ваши стихове са включени в „Антология на българската литература”, която наскоро излезе в Любляна. След големия успех в Словения творчеството Ви бе представено в Загреб. Става ли дума за нормални връзки и добро сътрудничество между славянските страни, а не за панславизъм?
Абсолютно. За себе си открих и преоткрих Словения като Благословения, а курортното селце Медана, където се провеждаше фестивалът на виното и поезията, за мен е деветият кръг на Рая. Дори докато четях на български, ме аплодираха – и то не филолози, писатели или лирици, а обикновени хора, обичащи поезията. След първото ми отиване там отново прописах. Не бях проговарял с Бога от девет години. Фурорът, който ме споходи тази година, бе изключителен. Бях щастлив, че се говори за един българин и за майка България с възторг. Бях за миг-два на своята малка олимпийска стълбичка и никога няма да забравя, че станах част от опознаването на двата народа. Книгите ми завинаги ще останат в съкровищницата на словенските библиотеки, а аз съм завинаги един от посланиците на българския дух, душа и благородство. Които имам в повече от другите българи.
Вашите впечатления от представянето Ви в Загреб, от публиката и града?
Хърватите, както и словенците, са доста по-напред в битовата култура, в чувството си за общност, порядък, ред и обществена дисциплина. Дори разрушителната мощ на глобализацията не е в състояние да унищожи мъдростта и националното самосъзнание на тези два народа. Срещнах качествени хора, чиято възхитителна добронамереност и емоционална щедрост ме направиха откровен, открит и свободен. Има огромна разлика в манталитета на моите сънародници и сродните по език хървати и словенци. Не знам дали генът ни е виновен, дали атеизмът на комунизма, езическите особености на българския бит и душевност, нашият български инат и влечението ни по богомилството, но не съм удовлетворен от днешното самосъзнание на любимия ми народец. Обичам го както и себе си обичам, но за разлика от мнозина аз всеки ден се оглеждам в собствената си съвест. Много от говорещите някакъв български език не знаят какво означава думичката, която споменах. А който няма съвест, няма диалог със себе си, като няма диалог със себе си, няма и диалог с Бога. С Космическия разум. Значи не е човек, а човекоподобно. Глобализмът, фанатизмът, комунизмът изтриват съзнанието, изтриват човешкото от човека и го превръщат в същество, което мисли само за и със стомаха си, а мозъкът му служи най-вече за да пази равновесие. На мен дори да ми изтеглят вътрешното ухо, дори да падна ничком, пак ще мисля самостоятелно и няма да разреша на никого да мисли вместо мен. Това е.
