1160 години от покръстването на българския народ и 1170 години от създаването на глаголицата
В създадената през 681 г. българска държава живеят славяни, прабългари и други племена с различни религиозни традиции. Основна пречка пред интегрирането им в един народ са различията в езика, етноса, културата, религията и начина на живот. Единство в държавата е възможно само при възприемането на една единствена религия, която ще наложи на обществото общи културни норми и ценностни системи. Възприемане на единствена нова религия е необходимо и заради приобщаването на българската държава към процеса на развитие на европейската духовна и материална култура, изграждаща се върху християнските идеи, принципи и нравствени норми.
От двете възможности да приеме християнството – от Рим или Константинопол, княз Борис I, избира втората. Важна причина да вземе това решение е т. нар. „Дълбок мир“, сключен с Византия през 863 г. в Константинопол.
По вътрешнополитически съображения българският владетел се покръства тайно в началото на 864 г. и приема името на своя кръстник византийския император Михаил III. Заедно с княз Борис I Михаил са покръстени и много знатни български родове.
Масовото християнизиране на България, започнало през 865 г., има съдбоносно историческо значение за страната. На извънредно заседание на Константинополския събор, състояло се на 4 март 870 г., е даден първият статут на автономия на българската църква. Така е решен и възникналият спор между Рим и Константинопол за църковния статут и принадлежността на новопокръстения български народ. И Папският престол, и Цариградската патриаршия имат свои претенции за юрисдикция над Българската църква. До 732 г. Източен Илирик, в който е влизала Западна България, е подчинен на Рим.
Още преди покръстването на българите, по покана на княз Борис I евангелизация сред българския народ извършват латински духовници, което дава основание на Рим за претенции за юрисдикция над Българската църква. От друга страна сериозни аргументи има и Константинопол, в чиято юрисдикция след 732 г. попада цялата територия на Балканите. Освен това, взетото от княз Борис I решение (през 864 г.) да избере именно Константинопол за покръстване на българите, допълнително задълбочава спора между Папския престол и Цариградската патриаршия. До консенсус се стига по време на вече посочения събор в Константинопол през 870 г. За определянето на юрисдикция е било решаващо кои духовници заварват българите по тези земи, при основаването на своята държава през 681 година. Българските пратеници отговарят, че това са били гръцки (византийски) духовници и съборът отсъжда, че Българската църква юридически ще принадлежи към Константинопол.
Съборът се вслушва и в аргументите на българските представители, които искат да се даде на Българската църква право на самоуправление. И така, най-високата и авторитетна църковна институция – всехристиянския събор – въздига Българската църква в автономна архиепископия. Този статут се запазва до 917 година, когато след победоносните войни на цар Симеон, Константинополската патриаршия признава на Българската църква статут на патриаршия.
Християнизирането на България има съдбоносно историческо значение и за разпространяването на славянската писменост. През 886 г. княз Борис I Михаил приема изгонените от Великоморавия ученици на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, и им предоставя условия за работа и развитие. Българският владетел нарежда да бъдат създадени две просветно-книжовни средища, които да имат школа за обучение, скриптории за превеждане на християнската книжнина от гръцки на старобългарски, а също така и школа за подготовка на свещенослужители за младата българска църква. Едното просветно-книжовно средище се открива в Североизточна България, с центрове в Плиска и Преслав, а другото – в Югозападна България, в областта Кутмичевица, с центрове в Девол, Охрид и Главиница. В Кутмичевица е изпратен Климент, по-късно наречен Охридски, а в Плиска остава Наум.
На проведения в края на 893 г. (или началото на 894 г.) Преславски църковно-народен събор е решено на българския престол да се възкачи Симеон I – третият син на княз Борис I Михаил; столицата на България да се премести от Плиска в Преслав; гръцкият език в богослужението да се замени с български, който става официален език на българската държава. По време на управлението си Симеон заменя първоначалната си титла „княз“ с „цар“. Той премества основаната в Плиска книжовна школа в новата българска столица Преслав, където книжовният кръг около царя създава нова азбука – кирилицата. Най-ранният надпис на кирилица – от 921 година, е открит в скален манастир край с. Крепча, област Търговище. Обединението на новоприетата религия с писмеността, превръща вярата и езика в неделима сила, която изиграва значителна роля в утвърждаване на християнството в България.
На 2 май (деня, в който Българската православна църква почита паметта на св. цар Борис I Михаил и отбелязва покръстването на българския народ) тази година в България бяха тържествено отбелязани две много важни годишнини: 1160 години от покръстването на българския народ и 1170 години от създаването на глаголицата от братята Кирил и Методий. Предназначена за превод на богослужебни книги на славянски език, глаголицата е първата българска азбука, която по-късно е заменена от кирилицата.
Честването на двете значителни годишнини в България продължават три дни. На 1 май патриарх Даниил възглавява празнична патриаршеска вечерня в Катедралния храм „Успение Богородично“ в град Варна. Празненствата продължават на 2 май с тържествен молебен, последван от празничен концерт, в първата българска столица Плиска – в двора на Голямата базилика.
На 3 май патриарх Даниил служи молебен в храм „Св. Три Светители“ в Шумен. След това в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ е открита пленарна научна сесия, посветена на 1160 г. от покръстването на българския народ и 1170 г. от създаването на българската азбука и славянската книжовност.
В слово, произнесено на научната сесия, вицепрезидентът Илиана Йотова определя покръстването като държавен акт, равен по значимост само на създаването на българската държава от хан Аспарух. „Като мъдър държавник българският владетел си е давал ясна сметка какво означава за все още младата българска държава мощният обединителен заряд на християнската религия за езическите прабългари, славяни, траки и други за превръщането им в единен народ. С покръстването българската държава навлиза в съвършено нов период от своето политическо и културно развитие и става важен фактор в Европа“, посочва Илиана Йотова. Според нея, благодарение на покръстването става възможно приемането в България на учениците на Кирил и Методий, които създават писменост и книжнина на разбираем за народа език.
Глаголицата и „глаголизмът“ като духовно и културно движение имат голямо значение за опазване както на българската, така и на хърватската идентичност. Ще спомена хронологично само някои от паметниците на хърватската глаголица и на хърватския език: Валунската плоча (XI век), намерена в селището Валун на остров Црес. На нея е запазен кратък запис на два езика, с употребата на две азбуки. Първият ред е на хърватски език, изписан с глаголица, а вторият и третият са на латински, изписани с латиница-каролина. Според палеографските характеристики, глаголицата принадлежи към ранната обла глаголица, наричана българска. Пломинският надпис е хърватски глаголически надпис, вграден във външната стена на църквата „Свети Георги“ в Пломин и датира от XI век. Палеографският анализ показва, че както и на Валунската плоча, надписът на обла глаголица, която се употребява по хърватските земи преди развитието на ъглестата глаголица (вероятно в края на XI век). Къркският надпис от XI в. е написан на хърватски език, с обла глаголица, с опит за координиране на буквите, в посока на развитието на ъглеста глаголица. Башчанската плоча е старохърватски паметник на писмеността, датиран около 1100 г. Открита е на 15 септември 1851 г. в църквата „Света Луция“ в Юрандвор, на остров Кърк. Чрез палеографски анализ е установено, че глаголическите букви са от т. нар. преходен тип – между облата (българска) и ъглестата (хърватска) глаголица.
Докато в средновековна България кирилицата измества глаголицата, хърватите я използват до средата на XIX-ти век. През 2014 г. Република Хърватия обяви „изкуството да се чете, пише и печата на глаголица“ за хърватско нематериално културно наследство и определи мерки за неговата защита.
Глаголицата е само една от нишките, които свързват българската и хърватската история и българския и хърватския народ. Павел Серафимов, който дълги години изследва древната история на Балканите, пише: „Българите и хърватите са потомци на древни европейски народи, прославени със своята сила и мъжество. Вярно е, че днес сме сравнително „малки“, но е вярно и това, че сме носители както на уникални гени, така и на уникални качества. Най-голямата ни дарба е способността да се възраждаме – отново и отново… Правили сме го и пак ще го направим, ще го правят и поколенията, които идват след нас.“