Преди 80 години, през ноември 1941 г., излиза от печат първият том на първата хърватска енциклопедия, дотогава най-амбициозният и сериозен проект на хърватската енциклопедистика. Системната работа по енциклопедията започва през 1939 г. като частна инициатива, приветствана от влиятелната литературно-научна и просветителска институция „Матица хърватска“, а след това с подкрепата на новосъздадената Бановина Хърватия. За значението на това начинание се преподава и в училищата, а 5 май 1940 г. е обявен за Ден на Хърватската енциклопедия.
Първият том е издаден от Консорциума „Хърватска енциклопедия“, а от август 1941 г., след създаването на Независимата държава Хърватия, работата продължава под егидата на тогава основания Хърватски издателски (библиографски) институт (HIBZ). Първоначално е планирано изданието да излезе в дванадесет тома, но поради военните обстоятелства от него са публикувани само пет. Инициатор и главен редактор на първата хърватска съвременна национална и обща енциклопедия е Мате Уйевич (1901 -1967 г.), изтъкнат лексикограф, публицист и основател на съвременната хърватска енциклопедистика.
Работата върху издаването на първата хърватска енциклопедия, един от най-големите културни и научни проекти от 30-те и 40-те години на миналия век, събира най-добрите експерти от различни профили по това време, а за наша гордост между многобройните сътрудници са и трима българи, посочени по следния начин: Георги Константинов, писател, София; Никола Станев, университетски професор, София; Стоян Брашованов, професор в Музикалната академия, София.
Ето кои са тези българи:
Георги Константинов е български литературен критик, историк и преводач, роден на 25 февруари 1902 г. в град Кюстендил. Завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” (1926). Като литературен критик дебютира в сп. „Чернозем” (1922 г.). Сътрудничи на в. „Заря” и списанията „Българска мисъл”, „Златорог”, „Отец Паисий”. Редактор във вестниците „Радикал” (1923-1934 г.), „Съвременник” (1930-1932 г.), „Нови дни”, „Радикал”, „Време”, списание „Простори” и в издателство „Народна младеж” (1954-1963). Автор е на учебници по литература и на повече от 30 книги (между които най-значителни са „Творци на българска литература”; „Стара българска литература”; „Нова българска литература. От Паисий Хилендарски до наши дни” – в 2 тома.
Никола Станев е виден български просветен деец, дългогодишен учител и историк, роден на 1 август 1862 г. в с. Велчево (община Велико Търново). През 1886 г. завършва с отличие първата българска семинария – Петропавловската, която се е помещавала в манастира „Св. св. апостоли Петър и Павел“ край Велико Търново (Петропавловски манастир). Учител в Търновската гимназия, в Априловската гимназия в Габрово, в София и в други градове. Никола Станев е сред учредителите на Съюза на учителите (1901 г.) и негов несменяем председател до 1933 г., редактор на „Училищен вестник“ и на научното издание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Един от първите български историци, той е и между основателите на Българското историческо дружество. През 1929 г. издава „История на България. 1878-1942 г“, която претърпява няколко издания, а последното излиза 60 години по-късно – през 1989 г. книгата на Никола Станев е отпечатана на български език в канадския град Торонто за нуждите на българите в чужбина.
Проф. Стоян Брашованов е български музиколог, фолклорист, общественик, преподавател и ректор на Държавната музикална академия. Роден е 1888 г. в Русе. Следва философия, педагогика и естетика в университетите в Йена, Берлин и Лайпциг. През 1923 г. защитава докторска дисертация в Лайпцигския университет на тема „За ритъма и метриката на българската народна песен“, в която анализира същността на неравноделните тактове. Това е второто подобно изследване на българския музикален фолклор след „Метричните и ритмичните основи на българската народна музика“ на Добри Христов от 1913 г. През 1938 г. е избран за професор, а от 11 февруари 1937 г. до 18 февруари 1940 г. е ректор на Музикалната академия. Проф. Брашованов е автор на няколко монографии и на около 120 публицистични статии и рецензии, публикувани в страната и чужбина. Един от най-важните му трудове е монографията „История на музиката“ (1946 г.), в която разглежда развитието на музикалната култура на различни народи, в това число и на хърватите.
В първата хърватска енциклопедия на България са посветени над 30 страници текст и илюстрации в разделите: релеф; води; климат; растителност; население; транспорт; конституция; просвета; религиозни организации; селища; стопанство; етнография; история; български език; литература; народна поезия; изобразително изкуство; музика; естествени науки; парична система и нумизматика.
В енциклопедия има и кратки обяснения за две хърватски думи, свързани с българското име. Първата е глагола „bugariti“ (бугарити): „пея тъжна песен, в която се жаля, страдам, оплаквам някого (отначало думата се е отнасяла за пастирските песни на българите номади.
А втората е съществителното bugarštica (бугарщица): „стара хърватска народна стихотворна форма с епично, лирично или смесено съдържание, обикновено в стих от 15 или 16 срички. Процъфтява в Которския залив, Дубровник, на далматинските острови и в централна Хърватия от XV до края на XVIII век. Народната стихотворна форма bugarštica е наречена така от хърватския поет и писател Марин Газарович (роден на остров Хвар, около 1575 г. и починал през 1638 г.). Най-често срещаното ѝ име е bugaršćica (бугаршчица) или bugaršćina (бугаршчина) – при Петър Хекторович, Юрай Баракович, Бърне Карнарутич. Видният хърватски поет, писател и драматург Иван Гундулич и благородникът поет Йеролим Каванин наричат посочената стихотворна форма bugarkinja (бугаркиня, в превод българка), а в стари ръкописи се среща и наименованието bugarska pjesan (българска песен). Етимологията на думата се тълкува различно, но най-оправдано е мнението на по-старите хърватски писатели, които са извели думата от името на българския народ.